РАЗЛИЧНИТЕ

Различието не е недостатък. Другият етнос, другата религия, другият цвят на кожата, другият цвят на косите или очите са само по-различни от нашите.
Другият тип поведение, особеностите в психо-физическото развитие на хоарата с нарушения са само различия, които не бива да са причина за унижение, подценяване, изолация, сегрегация или дискриминация.
Подобен тип действия биха били дълбоко нелогични за модела на отношенията „човек-човек”.
Чл.1 на Всеобщата декларация за правата на човека (1948 г.) гласи:„Всички човешки същества се раждат свободни и равни по достойнство и права”.
В много демократични държави има създадено действащо законодателство за лицата с увреждания и качествено различни обществени нагласи от тези в България.
Десетки години обществената среда изолираше хората със специфични потребности в примитивната обстановка на отдалечени от населените места „специализирани” заведения, в които задоволяването на първичните им жизнени потребности бе единствена грижа за съществуването им. Порочната практика да се изолират, да „се изваждат”от семейната среда хората със заболявания на централната нервна система, безспорно е най-мрачната алтернатива за тяхната възможна социализация.
При какви битови условия и при какви медицински грижи е протичал животът им вече не е тайна, поради дадената гластност от журналисти в медиите. Статистиката за броя на психично болните хора и тяхното нахождение и лечение в момента също не е добре известно.
Анализът на литературните източници показва, че еволюцията на отношението към хората с проблеми и практическите му измерения преминават през няколко основни етапи. Между тях е налице сложно преплитане и взаимовръзки. Но всеки има и своя специфика, защото е отражение на конкретна обществено-историческа реалност. Кои са тези етапи ? Каква е тяхната същност и роля ?
1. От отрицание към физическо унищожение.
Подобен тип отношения се свързват с далечните исторически времена. По време на първобитното общество децата с увреждания са били изстребвани, поради чисто практически съображения. Те не могли да участват в суровите битки на племето за осигуряване на храна с цел оцеляване на всеки индивид. Няма съмнение за официални данни още от времето на древна Спарта и древен Рим (Римския философ Сенека 6 г. до н.е. – 65 сл. н. е. го потвърждава). Той отбелязва „Ние постъпваме така не поради гняв или досада, а поради разумното правило: Да се отдели негодното от здравото”. По своята същност тези мотиви са чисто практически и социални. Един от най-важните възпитателни идеали в древна Спарта е бил формирането на здрави и силни психически войни с цел защита устоите на робовладелческата държава.
2. От отрицание към признание.
Под влияние на обществените отношения се появява интерес към децата и възрастните хора с увреждания. Особена роля оказали някои религиозни и медицински схващания за същността на човека и неговия живот .
Според някои религиозни схващания раждането на дете с тежки психически и физически увреждания е израз на волята на бога. Какато в Корана, така и в Библиата има указания за съобразяване с потребностите на „децата с бога”. С други думи с тези деца следва не само да примиряваме, но и да им помагаме с цел физическо оцеляване.
3. От признание към състрадание и изучаване на умствено недоразвити.
Започнали да се създават специални домове с цел по-успешно изучаване на недостатъците.
Феликс Плашер - професор в Базаел провежда дългогодишни изследвания върху слабоумни лица и прави първа научна класификация на умствено увредените.
4. От състрадание към хуманни грижи и обществена помощ.
Признанието на някои човешки черти е стъпка към притежаването на определени човешки права.
„От човешкото образование не трябва да се изключва никой, освен нечовекът”.(Ян Амос Коменски)
Французинът Филип Пинел (1745-1826) направил решителна крачка по отношение зачитането на елементарните права на човека. Той снел веригите от ръцете и краката на тези лица в психиатричната лечебница в гр. Бисетър.
През 1793 год. в специален декрет за правата на човека се посочвало, че помоща за нещастните членове на обществото е свещен дълг и постоянна грижа на държавата.
5. От хуманни грижи към реализиране правото на образование.
Френският психиатър Жан Доменик Ескирол пръв посочил, че идиотията не е болест, а състояние. Откриват се заведения главно за лица с тежка форма на умствена изостаналост. Тези заведения били медико-педагогически.
6. От диференцирано образование към социална рехабилитация.
Напредък в експерименталните изследвания в областта на психологията, засилен стремеж за изучаване на интелектуалните човешки качества.
Щерн въвежда понятието „интелектуален коефициент” IQ = психическа възраст/календарна възраст x 100
1948 г. ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека, която в България по това време не се присъединява. „ На детето, което е непълноценно във физическо, психическо или социално отношение трябва да се осигурява специален режим, образование и грижи, необходими предвид неговото особено състояние”.
7. От диференцираното образование към интегрирано обучение и социална интеграция – от 1967 г. до днес и в България.
1981 г. Общото събрание на ООН приема официална Декларация за правата на лицата с умствена изостаналост.
Неправителствени организации – принос за утвърждаване на позитивно отношение към лицата с увреждания.
„Вероятно човечеството ще победи по-рано или по-късно и слепотата, и глухотата, и слабоумието. Но много по-рано ще ги победи в социален и педагогически план, отколкото в медицински и биологически”. (Виготски)
Отношението към хората с увреждания на различни равнища в обществото показва неговата гражданска зрялост и възможности за справяне с най-важните проблеми, свързани с грижата за бъдещето.
Алтернативи:

- Специализация, а не изолация

- Примерни семейства за деца в риск

- SOS селища, които са налице в България от 1998 година
- Детски центрове